Read rda rummet by August Strindberg Online

rda-rummet

Röda rummet utkom hösten 1879 och inleds med det bevingade voltaireska mottot om det obehagliga i att bli hängd i tysthet. Romanen uppmärksammades omedelbart för sin djärva, friska samtidssatir och blev August Strindbergs stora och hett åtrådda litterära framgång som med ens öppnade portarna till teatern och bokförlagen. Handlingen kretsar kring unga revoltörer i samhälletRöda rummet utkom hösten 1879 och inleds med det bevingade voltaireska mottot om det obehagliga i att bli hängd i tysthet. Romanen uppmärksammades omedelbart för sin djärva, friska samtidssatir och blev August Strindbergs stora och hett åtrådda litterära framgång som med ens öppnade portarna till teatern och bokförlagen. Handlingen kretsar kring unga revoltörer i samhället och är till stor del baserad på Strindbergs egna upplevelser.Röda rummet är i kraft av sitt friska levande språk, sin intellektuella rörlighet, sitt ungdomliga uppror och den än idag ej överträffade stockholmsskildring att räkna som den första moderna romanen i vår litteratur....

Title : rda rummet
Author :
Rating :
ISBN : 1895696
Format Type : Hardcover
Number of Pages : 319 Pages
Status : Available For Download
Last checked : 21 Minutes ago!

rda rummet Reviews

  • Lisa
    2018-12-01 22:53

    My all time favourite Strindberg! Walking the streets of Stockholm can never be the same again once this novel gets under your skin. The pubs, the parks, the cold wind, the meaningless dialogues, everything reminds you of the restless soul whose inconvenient and politically incorrect quotes now decorate Drottninggatan, The Queen's Road. The Queen of Stockholm today: shopping! Strindberg would have had something to say about the cheap commercialism that defines the street where his museum is to be found.

  • Laura
    2018-11-26 22:59

    Free e-book at Inkmesh.Free download available at Project Gutenberg.Opening lines:It was an evening in the beginning of May. The little garden on "Moses Height," on the south side of the town had not yet been thrown open to the public, and the flower-beds were still unturned. The snowdrops had worked through the accumulations of last year's dead leaves, and were on the point of closing their short career and making room for the crocuses which had found shelter under a barren pear tree; the elder was waiting for a southerly wind before bursting into bloom, but the tightly closed buds of the limes still offered cover for love-making to the chaffinches, busily employed in building their lichen-covered nests between trunk and branch.3* The Father3* By the Open Sea4* The Red RoomTR The People of HemsöTR The Inferno

  • Кремена Михайлова
    2018-12-10 18:11

    Нямаше как да не потърся тази книга. Четох биографична книга на Амос Оз и видях как всички от фамилията четат Стриндберг. Четох биографична книга на Елиас Канети и пак същото – често споменаван автор е Стриндберг. С рецензията на Нева Мичева любопитството ми нарасна още повече. Но мислех, че може да е среща с онези скучни философи и теоретици от 19 век. А то – „сълза и смях“. След главата „Между братя“ очаквах по-често да виждам Арвид Фалк в следващите части (удобно отделени с оригинални заглавия). Но всички останали герои са такива образи, че беше интересно и с тях. Не зная в литературните среди правят ли се съпоставки между „Червеният салон“ и „Глад“ на Кнут Хамсун, но може би защото четох последния неотдавна, виждам някои сходни особености, не само по отношение на глада.Още в началото разбрах, че книгата ще ми хареса. И още тогава имах два въпроса. Тази книга за 19-ти век ли е или за 21-ви? И - докога ще подценявам хората/писателите от минали векове – че не могат да са оригинални като съвременните, че не мога да очаквам такъв дързък хумор. Но само махаме кафяво-сивите тонове на онова отминало време, сменяме декора с днешните ярки цветове - и ето ни в 21-ви век. Същите „дребности“ – в семейните отношения, в бизнеса, в религиозните и политическите среди; ведомствено безхаберие и симулиране на работа; кухи понятия „чест“ и „обществено положение“; нелитературни игрички в литературния свят и изобщо в света на изкуството. Вече се убеждавам, че това е любимият ми тип книги – сериозни теми по отношение на личността, обществото и епохата. Но в жив ироничен, дори гротесков стил. А аз наистина си представях, че това може да е сухарска книга за онези „хайлайф“ салонни забавления и отношения в консервативния 19-ти век и като контраст крайната бедност. За първи път толкова високо да оценя роман с подчертан песимизъм в личен и социално-политически план. Това е така именно заради пиперливата ирония, която прави поносимо четенето за отчайващи трайни явления (в следващото по-лъскаво десетилетие общо наричани „фалш“ от Селинджър).Оставям цитатите да говорят, групирани от мен свободно според различни критерии. Перлен превод и в хумористичните, и в романтичните части, ако може да се направи такова разграничение.Най-голям смях беше с младежите от артистичния свят. То не е за смях, но какво остава в подобни крайни положения… Вечните дилеми на хората идеалисти, вечното „артист къща не храни…“„- Какво четеш, Уле?- Няма значение!- Няма значение ли? Би трябвало да си по-учтив, когато си на гости.- Една стара готварска книга, която взех назаем от Югберг.- По дяволите, наистина ли? Хайде да си почетем! Днес не съм сложил нищо в стомаха си освен чаша кафе и три чаши вода. - Какво ти се иска тогава? – попита Уле и запрелиства книгата. – Искаш ли някакво рибно ястие? А знаеш ли както е марйонез?- Отвори на зелеви сърми, те са най-любимото ми ястие.[…]- Не, нямам сили да чете на глас. Не ме измъчвай!- Е, чети де!- Не, остави ме намира!Пак настъпи тишина. После свещта угасна и стана съвсем тъмно.- Лека нощ, Уле! Завий се да не мръзнеш.- С какво да се завия? […]- Дръпни кутията с боите върху себе си, напъхай четките под сакото и ще ти стане по-топло.“- „Шегички си правиш! Как се мие под, когато изобщо го няма!- Няма ли го? Това вече е друго нещо! Къде ли се е дянал? Дали пък не е изгорял? Е, все тая! Ще почиваме върху майката земя или върху пясъка, или каквото е там!И те легнаха с дрехите върху пълнежа на пода, след като си постлаха парчета платно за живопис и стари рисунки и си сложиха по една папка под главите.“„- Тази вечер е студено – обади се Уле и извади една мазна книга.- Студено ли? Ами! Навън е само минус двайсет градуса, а тогава тук е поне под трийсет, понеже живеем толкова нависоко.“Други иронични (най-язвителни по отношение на политици и бюрократи)„ – Кой е този? – попита Фалк.- Главният писар – поясни приятелят от „Червената шапчица“.- Какво? И тук ли пишат?- И тук ли?! След малко ще видиш. В сградата има цял етаж с писари, таванските стаи също са пълни с писари, а скоро ще настанят писари и в избата!“„- Не са ли дошли още хората от опозицията?- Тук всеки идва и си отива както му дойде.- Ами това е точно като в учрежденията!“„С реформаторски сапун отмиха от себе си старата прах и решиха, че всичко е наред, а после легнаха да спят след бурната шумотевица, за да изчакат блестящите резултати, които щяха да дойдат от само себе си. Спаха две-три години, но когато се събудиха, пред тях се разкри действителността и те помислиха, че са сгрешили.“Кратки „Жарта на разговора бе изтляла.“„Уле Монтанус, драги мой, е гений, обаче не иска да работи.“ „… гневът прекипя и попари най-близко седящите.“„Пиянството навлезе в сантименталния стадий.“„Де да бях крава! – въздъхна Югберг, сключи ръце на гърдите и предаде душата си на всемилостивия сън.“„В очите му гореше злокобен пламък, който обикновено издава фанатика или пияча.“„С други думи, държавата ще крепи къщата, докато основите ѝ рухват, за да може управата да се измъкне невредима!“Дълги„Часът стана един, после два, а те продължаваха, докато Нюстрьом спеше несмутимо с глава и ръце върху масата. Кантората тънеше в сумрак от тютюневия дим, през който едва мъждееха пламъчетата на газовите лампи; всичките свещи на седмораменния свещник бяха догорели и трапезата имаше ужасен вид. На някоя и друга чаша липсваше столчето, лекьосаната покривка беше поръсена с пепел от пури, по пода лежаха разпилени кибритени клечки. През пролуките на капаците се процеждаше вече дневна светлина, пречупваше се на дълги лъчи през облака от тютюнев дим и образуваше кабалистична фигура върху покривката между двамата поборници на вярата, които най-усърдно прередактираха Аугсбургското изповедание. Говореха завалено, мозъците им действаха мудно, думите им звучаха все по-суховато, настървението гаснеше въпреки честото доливане на гориво, все още се опитваха да разпалят възторга, но той само припламваше ли, припламваше, духът отлиташе, те изричаха думи без значение, а скоро угасна и последната искра. Замъглените им мозъци, работили досега като пумпали, шибани с камшик, изнемощяха и безпомощно отпаднаха. Оставаше им една-едничка бистра мисъл: да вървят да спят, иначе щяха да се отвратят един от друг, искаха да останат насаме със себе си!“ Романтични„На лицето му сияеше слънчева усмивка и той изглеждаше толкова добродушен, сякаш би искал да помогне на целия свят с малък паричен заем.“„Ала в едно ябълково дърво на отсрещната страна бе кацнала черно-бяла мухоловка и пееше своя сърцераздирателен припев, за да изрази радостта си, че нощта е отминала.“Описания„Влезе девойка, дребна на ръст, но с приятно заоблена фигура, с изящно овално лице, окръжено от коса, добива навярно светлия си цвят чрез изрусяване на слънце, защото нямаш онази очевидна русота, която е вродена. Малкият ѝ нос и красиво очертаната уста създаваха игриво взаимодействие с леки закачливи извивки, които непрестанно променяха формата си, подобно на фигурите в калейдоскоп; когато тя например движеше ноздрите си и бледочервеният хрущял се очертаваше като лист на потайниче, устните се разтегляха и откриваха върховете на много дребни, равни зъби, които – макар и собствени – бяха не само прекалено равни,но и прекалено бели, за да вдъхват доверие. Очите ѝ се спускаха от основата на носа към слепоочията и това им придаваше постоянен умоляваш, елегичен израз, който създаваше чаровна дисхармония с игривите долни части на лицето; но зениците ѝ бяха неспокойни и можеха в единия миг да са остри като връхчета на игли, а в следващия – да се разширят като обективи на нощен бинокъл.“„Този дом беше стара едноетажна дървена къща, покатерила се високо на един хълм, която имаше вид, сякаш е окуцяла, и беше сипаничава, като че ли е боледувала от проказа, защото навремето е трябвало да я боядисат, но стигнали само до шпакловката; изглеждаше мизерна откъдето и да я погледнеш, та човек едва ли можеше да се довери на позеленялата табелка за противопожарна застраховка, която висеше на стената и обещаваше от този пожар да се възроди феникс. До основите на къщата растяха глухарчета, коприва и остри треви, верните спътници на човека в нищетата; врабци се къпеха в жарката прах, която се разхвърчаваше около тях, а дечурлига с подути кореми и бледи лица, с вид, сякаш са родени с деветдесетпроцентно съдържание на вода, си плетяха огърлици и гривни от глухарчетата и се опитваха да си отровят и бездруго тъжното съществование с взаимни удари и ругатни.“„Големите му открити и лицемерни очи пленяваха събеседника и му изтръгваха съкровени мисли, с които той после злоупотребяваше по честен начин; леко приглушеният му глас, произнасящ само думи на обич, мир, справедливост и преди всичко на родолюбие, примамваше мнозина заблудени слушатели да се събират около масата с пунша, където превъзходният мъж прекарваше вечерите си, като разпространяваше правдивост и родолюбие.“ „Личностни“„Разделиха се доста смутено. Стъпките заглъхнаха по стълбището, а отдалечаващите се гости доловиха по нервното прищракване на ключалката, че горката домакиня копнее за самота, за да даде воля на чувствата си. И тя го стори. Само в големите стаи, избухна в бурен плач, но това не бяха онези сълзи, които се ронят като майски дъжд върху едно старо, прашно сърце. Това беше отровата на гнева и злобата, която сега помрачаваше огледалата на душата, капеше оттам и разяждаше като киселина розите на здравето и на младостта.“„ - Дявола…- А! Дялова?! Хубав прякор. Мислиш ли, че ме мразят?- Да, страшно!- Чудесно, ама защо? Да не съм им сторил нещо лошо?- Не, това не казват!- Така си и мислех!- Обаче казват, че разваляте хората, господин Фаландер!- Развалям?- Да. Твърдят, че сте ме развалили, понеже смятам всичко за овехтяло!- Хм-хм! А ти казваш ли им често, че остроумията им се овехтели?- Да. Всичко, което говорят, е овехтяло и освен това самите те са толкова вехти, че ме отвращават.- Тъъъй! А не мислиш ли, че да си келнер, също е овехтяла работа?- Разбира се, че е! Овехтяло е да се живее, овехтяло е да се мре, всичко е овехтяло… Не… освен… да станеш актьор!- Ех, приятелче, това е най-вехтото от всичко Помълчи сега, за да се упоя!“ Ох, хайде да не завършвам с алкохолно упояване , а с любовно, макар че илюбовтае изцапана в онези кални времена.„Но в този мрак все пак има светлинка: влюбен съм!“

  • Neva
    2018-12-09 23:01

    Из архивите - рецензия за в. "Гласове".Не само за разтуха"Червеният салон", Аугуст Стриндберг, прев. Теодора Джебарова, "Хемус груп", 2006 г.Има такъв музей: посветен е на един кораб, драматично потънал в деня на своето спускане на вода през 1628 г. и изваден след векове от дъното край бреговете на Стокхолм. Формата на сградата следва тази на съда, наречен "Васа", а съдържанието й отговаря на всичко, което на човек може да му хрумне покрай един стар военен кораб: кой и как го е създал, с какво са се хранели моряците на борда, какво са символизирали фигурите за украса, какви микроорганизми са нападнали дървесината под водата. За удивителната способност на този музей чрез ред правилно насочени действия да превърне корабокрушението в триумф, се сетих покрай "Червения салон". От години не бях виждала книга в толкова завършен вид. Може би от 2004-а, когато същото издателство публикува "Посещението на придворния лекар" на Пер Улуф Енквист.Предната корица възпроизвежда детайл от картина, изобразяваща ресторант "Бернш", "ергенския клуб на цял Стокхолм", чийто Червен салон за шахмат е сборен пункт на местната бохема и дава името си на книгата. На задната е поместен портрет на автора от епохата, в която е писал романа (въпреки че се отнася за края на 60-те години на ХІХ в., произведението е от 1879-а). Фронтисписът е факсимиле от заглавната страница на ръкописа, съхраняван в Кралската библиотека в Стокхолм. В приложение четем "Епохата, нацията, градът", солидна студия от Вера Ганчева, която ситуира "Червеният салон" в биографичен и исторически контекст, а страницата "За преводачката" отдава дължимото на 82-годишната Теодора Джебарова. "Най-трудният ми превод... обаче го преживях", каза Джебарова на премиерата, защото имаше и такава, с участието на литературоведката Анита Першон, която обясни защо първата глава е свещена за шведите. Лексиката на българския превод е мерена с аптекарски везни, бележките под линия са изчерпателни и уместни, печатът е качествен, удовлетворението от книгата като тяло – пълно.Самото произведение е отлично, нищо че това не е Стриндберг от "Госпожица Юлия" и "Inferno". "Панорама на общество, което не обичам и което никога не ме е обичало", опус за "лъжливото обществено животно, което трябва да бъде такова, понеже цивилизоваността забранява откритата война", Дикенс без наставническия тон, Зола без патологоанатомичната студенина и усещане за Кафка. По българскому – заради духа на епохата, хумора, фейлетонната жлъч и таланта – Алеко и Гео с дози Смирненски."Няма нищо по-неприятно от това да те обесят тихомълком" е мотото от Волтер, с което се открива романът. "Срещу мен се извършва бавно покушение из засада", казва един от героите по-нататък, за да потвърди общото настроение. В двайсет и девет глави като "таблà" (идеята е била да се публикуват в подлистник, затова частите звучат самостойно) са представени сцени из живота на чиновниците, буржоазията, издателския бизнес, религията, парламента, вестникарството, интелигенцията (бляскава е "Абсент", сократически диалог за театъра, в който става ясно защо Хамлет не казва нищо дълбокомислено и как "всичко долнопробно и незначително, което се среща в книгите, е цитирано и препечатвано, а доброто лежи недокоснато")... Самозванци, търгаши, гладници и уличници населяват една столична картинка, която звучи болезнено актуално век и нещо по-късно в България.Водещата история е тази на младия Арвид Фалк, който напуска чиновническото съсловие, за да стане литератор, и за година и половина успява да се превърне във вестникарски дописник, да постигне някакъв успех със стиховце, да се разочарова от всичко, което някога му се е струвало смислено (перото, доброто, работниците), да загуби самоуважение, "без да е извършил нито една постъпка, от която да се срамува", и попарен да се върне към предишното си битие. Редом с него дефилират други екземпляри от градския бестиарий, чудесни са двамата му ексцентрични двойници – трагичният скулптор Уле Монтанус и циничният актьор Фаландер Дявола.Описанията са забележителни. "Беше бледен като мъртвец, тънък като саван, прилично облечен, но изглеждаше измръзнал от главата до петите и като че ли скришом имаше вземане-даване с немотията"... "Лицето изглеждаше, като че ли притежателят му е способен на всички измислени престъпления и неизмислени пороци, но от малодушие е бил възпрепятстван да извърши някои от тях"... "Времето бе разредило русата му коса на темето, а страстите бяха издълбали по лицето му отточни бразди за цялата киселина, която бликаше от тази заблатена почва"...С две думи: има най-малко две причини "Червеният салон" да е събитие. Едната е самата творба, другата е обликът й на български. Този роман е класически, но жив; пиршество от предмети, но и от екзистенциални открития. Масивно четиво, което се покорява бавно. "Не само за разтуха" е надписът над входа на Кралския театър в Копенхаген, научаваме от бележките. Е, важи в най-висша степен и за Стриндберг.

  • NocturnalBlaze
    2018-11-20 20:47

    Ho provato a farmi piacere questo libro, ma non ci sono proprio riuscita. Anche sforzandomi di andare oltre tutti i difetti, o, meglio, tutti i lati che non mi hanno appassionata e che mi hanno reso difficoltosa la lettura, non sono comunque arrivata ad apprezzare questa storia, se non in poche, limitate sezioni e riflessioni. Lo stile è puramente modernista, dunque l'autore ha un ruolo davvero minimo e lascia che sia la storia a svilupparsi autonomamente, senza dare un senso preciso o una scansione agli avvenimenti, che si succedono senza particolare logicità. Ad aumentare il senso di smarrimento nel lettore contribuiscono i numerosi capitoli che raccontano vicende anche molto lontane da quelle del protagonista, attraverso punti di vista di vari personaggi, così come i dialoghi confusionari, dove è difficile - se non quasi impossibile - comprendere chi stia parlando ed a chi si stia rivolgendo. Se le premesse e le ambientazioni potevano essere interessanti, poiché la vita di un collettivo di artisti e la formazione e successiva disillusione di un aspirante scrittore sono tematiche che comunque possono coinvolgere, non sono riuscita a sentirmi minimamente presa dalla storia o dalle sorti del protagonista, forse proprio perché mi veniva così difficile seguire il filo delle vicende, costantemente distratta da dialoghi fuori contesto, cambi di prospettiva, descrizioni e situazioni solo abbozzate. Non nego l'abilità di Strindberg, considerato comunque uno dei maggiori autori svedesi della modernità, di tracciare un romanzo impressionista e modernista - anche ammettendo il mio personale limite nel non riuscire ad apprezzare questo stile - ma non riesco ad affermare di aver trovato anche solo minimamente godibile questa narrazione, di cui riesco a salvare solamente alcune immagini nella rappresentazione della contemporaneità svedese in cui è stato scritto e davvero poco, poco altro, secondo il mio gusto personalissimo.

  • Vittorio Ducoli
    2018-12-07 22:15

    La crudele satira del fallimento di una generazioneNon so se mi sbaglio, ma ritengo che un sentimento piuttosto comune quando si pensa ad autori scandinavi, e ai classici dell’800 e del primo ‘900 in particolare, sia quello di associar loro una cifra stilistica caratterizzata dal rigore, dall’asciuttezza e da un certo formalismo, insomma da quelle caratteristiche che molti giovani (ma non solo) recensori che troviamo in rete chiamerebbero lentezza e pesantezza del testo. Molti di costoro (almeno quelli che sanno cos’è il cinema d’autore) avranno davanti agli occhi qualche scena dei film più celebri di Bergman, quali Il settimo sigillo o Il posto delle fragole come archetipo (per loro) negativo di cosa potrebbe riservare il romanzo di uno scrittore norvegese o svedese.Probabilmente questo (pre)giudizio, - ammesso che esista davvero – deriva da una molteplicità di fattori, primo fra tutti il fatto che noi, animali mediterranei e cattolici, fatichiamo a trovarci in sintonia con popoli che passano buona parte dell’anno al buio e che hanno fatto dell’etica protestante il fulcro del loro essere comunità (a tutti i livelli sociali ed economici cui questo termine può essere attribuito) ed anche di una parte preponderante delle loro riflessioni critiche, filosofiche ed intellettuali. Bene, la prima cosa da dire de La sala rossa di Johan August Strindberg è che si tratta di un romanzo che sembra fatto apposta per smentire radicalmente questo luogo comune, trattandosi di un romanzo non certo leggero, tutt’altro, ma dotato di una carica ironica e satirica che lo rende estremamente gustoso e a tratti decisamente divertente.La sala rossa è il primo romanzo di Strindberg, che lo pubblica, trentenne, nel 1879: prima di allora una sua opera teatrale era stata a più riprese rifiutata dai teatri svedesi. Il libro narra della ribellione del giovane Arvid Falk, funzionario all’Ente per il pagamento degli stipendi ai funzionari civili, che si licenzia per divenire letterato, avendo come ideale l’artista politico, in grado di cambiare con i suoi scritti la società in cui vive. Diverrà così amico di alcuni giovani artisti e pensatori che vivono à la bohémienne in un villaggio appena fuori Stoccolma, attendendo di divenire famosi, e che di sera spendono i pochi soldi che hanno nella cosiddetta Sala rossa di un locale della capitale, ritrovo della gioventù intellettuale. Arvid andrà incontro a continue delusioni via via che entrerà in contatto con i mondi dell’editoria e del giornalismo, del teatro, degli affari e della politica, trovando in tutti gli ambienti solo avidità, ignoranza, meschinità, servilismo ed opportunismo: anche alcuni dei suoi compagni si riveleranno degli opportunisti; altri continueranno a barcamenarsi più o meno stancamente e solo uno porterà alle estreme conseguenze la sua coerenza. Ritroveremo lo stesso Arvid alla fine del romanzo fidanzato con una buona borghese e insegnante.L’uscita del romanzo fu un successo editoriale, ma provocò un acceso dibattito e si attirò feroci critiche da parte dell’establishment letterario svedese (ci fu chi invocò l’intervento dell’autorità per il sequestro dell’opera), fondamentalmente per due ordini di motivi. Da un lato vi è la tematica trattata: l’opera mette infatti alla berlina la società e la cultura svedese dell’epoca, non risparmiando nessuno. I mercanti gretti ed avidamente senza scrupoli, il parlamento che difende gli interessi delle classi dominanti ammantandosi di una finta democraticità, i giornali e i giornalisti pronti a vendersi al miglior offerente, le leghe operaie create per contrastare i veri interessi del proletariato, i giovani intellettuali che apparentemente sfidano le convenzioni ma sono pronti ad integrarsi alla prima occasione, sono altrettanti bersagli della critica e della satira che Strindberg snoda attraverso i 29 serrati capitoli del romanzo. Non manca uno dei tratti che finirà col tempo per appiccicarsi addosso a Strindberg come un cliché: quello della misoginia.Il secondo motivo di critica è relativo alla forma del romanzo: venne giudicato confuso, senza una chiara linea conduttrice, con personaggi – in particolare il protagonista Arvid Falk – deboli e non ben caratterizzati. In realtà oggi si può tranquillamente affermare che questi tratti, la particolare modalità di Strindberg di scrivere, i suoi repentini cambi di ritmo per cui a descrizioni ambientali accuratissime seguono improvvisi serratissimi dialoghi, l’abbandono prolungato del protagonista per seguire le vicende di altri personaggi, l’alternanza di toni satirici e momenti anche drammaticamente epici, costituiscono uno dei maggiori elementi di fascino del romanzo, sono pienamente coerenti con ciò che lo scrittore ha voluto raccontarci e ne fanno un’opera che per molti versi, ponendo esplicitamente la questione del rapporto tra ciò che è scritto e come lo si scrive, anticipa il ‘900 letterario. Come sappiamo dalla bella, ampia e utilissima prefazione di Franco Perrelli, lo Strindberg giornalista riempie il romanzo di pagine concepite rielaborando dati ed informazioni attinte da statistiche, cronache e verbali parlamentari, resoconti di assemblee societarie e associazionistiche, mettendone in evidenza la drammatica carica satirica: l’autore sfugge però al rischio di consegnarci un romanzo realista - il cui esito sarebbe stato sicuramente meno felice dato l’intento corrosivo e nichilista perseguito - proprio attraverso la struttura formale del racconto. Seguendo coerentemente l’asserzione di una sua lettera, secondo cui L’arte dello scrittore consiste nell’ordinare diverse impressioni, memorie ed esperienze, nello scartare l’inessenziale e nel mettere in rilievo ciò che più conta Strindberg organizza il romanzo con salti temporali e tematici, facendo come detto entrare, uscire e rientrare in scena i vari personaggi più volte, costruendo ogni breve capitolo quasi come una storia a sé. Questa confusione formale è – come accennato - perfettamente simmetrica rispetto alla confusione esistenziale e sociale oggetto del romanzo, e contribuisce ad accrescere l’effetto satirico dell’insieme.Come detto, una delle grandi capacità di Strindberg è quella di utilizzare i dati del reale per costruire la sua feroce e disperata satira della società. Ciò emerge appieno in alcuni capitoli, quali quelli che descrivono la seduta del parlamento o quelli dedicati al mondo dell’editoria, ma raggiunge a mio avviso apici assoluti nella caratterizzazione di alcuni personaggi di contorno, quali il fratello mercante di Arvid, con relativa signora, il potente editore Smith e il direttore del teatro, che sono forse i personaggi più riusciti del romanzo. La loro grandezza sta proprio nell’essere tragicamente reali: non c’è alcuna forzatura nella loro descrizione e nei loro comportamenti, e proprio per questo raggiungono vette di cinismo e di amara comicità difficilmente superabili. A riprova, si provi, nel capitolo in cui compare l’editore Smith, a sostituire al suo nome quello di un notissimo editore italiano, che fu anche uomo politico, e si vedrà come le personalità, i meccanismi logici combacino perfettamente. Strindberg non ha quindi la necessità di costruire i personaggi come caricature: essi sono giornalisticamente presi per come essi sono nella realtà, non c’è bisogno di aggiungere nulla per farceli apparire come i latori di una logica ferrea: quella del loro interesse coniugata spesso alla loro stupidità ed ignoranza. Questa modalità di caratterizzazione ha per Strindberg un antecedente illustre da lui molto amato: Charles Dickens, i cui personaggi si caratterizzano proprio per essere tragicamente reali, tanto più credibili e comici quanto più lontani da tratti caricaturali. Strindberg annotò infatti che aveva inizialmente concepito La casa rossa come una sorta di Pickwick svedese che aveva preso poi altre strade. Forse più ardua è l’identificazione di Arvid come una sorta di Amleto moderno, fatta dallo stesso Strindberg e che Perrelli avvalla: dovendo trovare un fratello letterario ad Arvid Falk, opterei per alcune analogie con lo Stephan Dedalus joyceiano, l’artista da giovane per antonomasia di cui Arvid pare anticipare alcuni tratti.Non sono ovviamente caricature neppure i personaggi principali del romanzo, Arvid Falk ed i suoi amici intellettuali: in essi si possono ritrovare – ci dice Franco Perrelli – pur senza corrispondenze univoche, i giovani artisti che intorno agli anni ‘70 del XIX secolo contribuirono a svecchiare e a sprovincializzare la cultura svedese; in Arvid Falk si ritrovano in particolare alcuni tratti intellettuali dell’autore, e la sala che dà nome al romanzo era davvero il loro luogo di ritrovo. Questo tratto autobiografico è quello che colpisce di più, visto il contenuto totalmente pessimistico del libro: Strindberg rifugge da ogni tentativo consolatorio e di autoassolvimento, come pure sarebbe stato comprensibile trattando di sé e di suoi amici, ma ci descrive il fallimento di una generazione come assoluto, perché basato sull’assoluta incapacità di comprendere i veri meccanismi di funzionamento della società cui (a parole) dicono di opporsi. Questi meccanismi Strindberg ce li espone, come detto, basandosi su dati e fatti, ma il gruppo di intellettuali, che anche simbolicamente vive lontano dalla città che Arvid ha nel primo capitolo sfidato, è troppo chiuso in sé stesso, nel proprio piccolo mondo autoreferenziale per rappresentare davvero una forza eversiva. La risposta non potrà quindi che essere l’integrazione, il rinnegamento degli (pseudo)ideali o – nel caso del povero Olle Montanus – il suicidio. Spetterà al cinico e disincantato Dottor Borg certificare la morte di ogni velleità nel finale epistolare e cronachistico del romanzo.Come ogni grande classico, anche La sala rossa può essere letto con un occhio attento al nostro presente: in questo senso rivela alcune inquietanti ma anche divertenti analogie con la nostra epoca, i cui fondamentali del resto non sono cambiati rispetto ai tempi di Strindberg. Il gioco che ho proposto sopra rispetto al capitolo sull’editore Smith, funziona anche se applicato a molte altri parti del libro: leggiamo ad esempio il capitolo della seduta della lega operaia immaginando un discorso di chi oggi al governo si dice di sinistra, oppure trasferiamo il comportamento del direttore di teatro all’odierno mondo dello spettacolo e vedremo che l’amaro sorriso che Strindberg ci procura diverrà ancora più amaro, per la coscienza che le cose stanno veramente così ancora oggi e che nulla sembra destinato a cambiare.

  • Adrian Colesberry
    2018-11-14 18:11

    I went on a tear on 2007 and read all of Henrik Ibsen and all ofAugust Strindberg. Before I could get to all of Anton Pavlovich Chekhov, I had to turn back to writing, and I can't read while I write. Strindberg is wonderful. A bit more sarcastic than Ibsen and less tragedic. But both are great. Though I'm not a big fan of Peer Gynt. Strindberg's parody of Peer Gynt, Lucky Per's Journey is a hoot. If you ever have a chance to see it performed, definitely go. I haven't reviewed individual plays. Read them all, they're like popcorn.This is my review for all of Strindberg.

  • Maria Beltrami
    2018-11-25 17:04

    Burocrazia levantina, stratificazione sociale di stampo vittoriano, ipocrisia, religiosità di facciata, furberie e malaffare.Dove è riunito un simile coacervo di brutture? Nella Svezia di fine '800 che assomiglia a un girone dantesco, e dove uno spirito libero può solo scegliere la morte volontaria o l'omologazione.Nonostante la traduzione ignobilmente arcaica si riesce a intuire la potente vena di satira sociale che Strindberg ha profuso in questo romanzo degno di Victor Hugo.

  • Andrew
    2018-12-03 21:11

    The Dickens influence is inarguable. Oh wait. I can't say I'm a big fan of Dickens, what with his superficial plots and Victorian humor. Strindberg tries the same techniques, and I suppose I would have gotten a bit more of the satire if I'd lived in 19th Century Sweden. Yeah, this books didn't do anything for me. I haven't read/seen any of Strindberg's plays, so I can't make comparisons. But the Red Room, supposedly Sweden's first modern novel, bored me to tears.

  • Lubov Yakovleva
    2018-12-11 21:51

    Много мыслей об этом романе...И как-то все они толпятся в прихожей, не решаясь войти и расположиться, представиться, обозначить себя.Скажу, в чём уверена, – роман великий.Пока я не подводила итоги года, но возможно, этот роман назову главным для себя в 2017 году.Тихий голос повествователя, осмысленная речь, полнокровные живые герои, всё по-настоящему.Кратко, что искать в романе, – историю взросления личности, сатиру на современное автору общество, философию творчества, анализ социально-экономического устройства капитала Швеции, воззвание к национальному чувству, плач о бедных мира сего, обличение лжи, лицемерия, гордыни под маской благотворительности, размышления о Шекспире, страх перед любовью и презрение к бесчестным женщинам, но и вместе с тем поэзию, преклонение перед хрупкостью чувств человека к человеку, мысли о морали, о труде, о цели.Всё это, и конечно, больше всего этого.Удивительный мир Стриндберга, удивительно точный взгляд, удивительно смелый надрез скальпелем всех нагноений на общественном теле.И всё-таки не это главное.Главное – сочувствие, понимание своих героев, а это не просто выдуманные персонажи, это вошедшие из своих особняков и из жалких лачуг самые настоящие люди, жившие в конце 19-го века в не очень счастливой Швеции.И с героями этими свыкаешься, начинаешь с ними дружить, желать добра и счастья.Но то, к чему они все приходят в конце романа, огорчает безмерно, но и не согласиться с таким завершением невозможно.Кто-то умер, добровольно перерезав нить судьбы, кто-то достиг славы, увы, вне родины, но он смог не изменить себе, и это уже хорошо, а кто-то "выздоровел" и превратился в "уважаемого" члена того самого общества, против устройства которого он нещадно сражался. Грустно. Но всё по-честному. Честный роман классического извода. Я такие люблю.

  • Fábio Martins
    2018-11-14 22:51

    " A quem quiser ler" - Olle MontanusUm desafio mordaz,pleno de ironia escarninha e sentido de equilíbrio. Porque haveria de prevalecer a verdade e o bom senso numa sociedade sustentada tão afincadamente em hipocrisia?Inesquecível.

  • Jana
    2018-12-10 16:53

    3.5*

  • Phil Brett
    2018-11-20 20:56

    Regarded as the first modern Swedish novel, and indeed Strindberg's first, it is rather episodic book, with scenes rather than having a strong narrative arc (but then Strindberg was first and foremost, a playwright). It centres around Arund Falk, who wishes to become a journalist and the varied assortment of people he meets. Not many of which, it has to be said, are particularly likeable. There is a sense of sympathy for the poorer sections of society but overall the vision is a pessimistic and cynical, rather than a socialistic one. But then, politically, one could charitably call Strindberg's own views as being confused. I quite enjoyed it and am glad to have read it; it does have some good scenes, and some good lines. However, in all honesty it did not grab me and fill me with a desire to buy it as a Christmas pressie for friends. The huge numbers of typos which my, Amazon published book, had did not help. So all in all, it was, okay.

  • Daniel Hagström
    2018-11-16 16:15

    Underbar bok. En syrlig kritik av mycket. En bok som känns aktuell även idag. Jag har dragit mig länge från att läsa den, detta ångrar jag bittert och jag tror att jag kommer läsa om boken igen vid senare tillfälle.

  • Monty Milne
    2018-12-05 22:16

    There are some amusing satires, especially about the Swedish civil service, which is portrayed as a vast scam organised for the benefit of the bureaucrats, who either do nothing or spend time engaged in useless and trivial employment of no use whatsoever to the people or government they are supposed to serve. This, of course, reads like an English Tory's parody of what all taxpayer-funded bureaucracies look like now, and especially Scandinavian ones, so that we can read Strindberg and say "Ha! I told you so! You see how early the rot started!" But...the parody is so overdone as to fall flat after a while. The same goes for everything else here. The satire of newspapers is rather good - especially in the dishonesty of their reports on politics and the arts - but, like Balzac's Lost Illusions (which has similar passages), the idiocy, lack of scruple, and bad faith are so overdone that we feel a horse is being flogged long beyond a point at which there can be reasonably supposed to be any life left in it. There is also a problem in that the plot is difficult to discern beneath the verbiage of episodic anecdotage. None of the characters are likeable - many are downright repulsive - and ultimately I became bored by it. This is my first Strindberg, and on the evidence of it his reputation seems overblown. I want to read more of him, in the hopes that I can discern what it is about him that Swedes (and others) find so good. Whatever it is, I can't find it here, alas.

  • Julia Jarlbäck
    2018-11-13 21:47

    "[…] och då han lutade sig över barriären och såg ned på staden under sina fötter, var det som om han betraktade en fiende; hans näsaborrar vidgades, hans ögon flammade och han lyfte sin knutna hand, som om han velat utmana den stackars staden eller hota den". Nej, det är inte Herr Markurell från "Markurells i Wadköping" vi möter - raka motsatsen. Huvudkaraktärens broder är som Markurell; ett slusk. Dock vet vi alla att livet inte är dualistiskt. Karaktärs- och idésutvecklingen genom bikaraktärer och dess sidointriger var ett nöje att läsa. Om Herr Strindberg ska presenteras, är det genom Strindbergsmuséet och "Röda Rummet". Att endast läsa "Fadren", eller ännu värre, endast lyssna genom oppositionskritiker är fåfängt. "-Vem tror du ha tid att läsa böcker? Är det inte nog med att man skriver om dem! Man läser tidningarna och det är tillräckligt! För övrigt ha vi för princip att rappa alla!-Ja, men det är en dum princip.-Nix! Därigenom får man alla författares ovänner och avundsmän med sig - och då har man ju majoritet. De neutrala läsa hellre ovett om andra än de läsa beröm! Det ligger något uppbebyggligt och tröstrikt för den obemärkte att se huru törnig berömmelsens väg är! Inte sant?[...]-Allmänheten vill inte ha något omdöme, allmänheten vill ha sina passioner tillfredsställda."

  • Adrian Găinaru
    2018-12-08 23:08

    https://ch3815h.wordpress.com/2017/01...Salonul rosu de August Strindberg, aparitie in limba romana in cadrul Colectiei de buzunar a colaborarii editoriale Litera-Jurnalul national, Bucuresti, 2010, in traducerea lui Corneliu Papadopol, este un roman de seama al secolului al XIX-lea si nu numai ce ofera o placuta delectare intelectuala a tonului sarcastic cu care in maniera existentialista este prezentata lumea schimbarilor sociale, ajunsa in plina expansiune de la o parte a Europei inspre o alta. Lumea prefacerilor sociale, incercarilor de punere in aplicare a muncii sustinute care sa infaptuiasca mai binele comun, aparitia clasei sociale de mijloc care sa contrabalanseze nedreptate seculara de cand lumea intre avuti si dezmosteniti ai sortii, nevoiti sa munceasca pentru a avea cum respira, dormind nemancati pentru ca stapanii sa se lafaie-n lux, toate aceste emergente si faceri si prefaceri artistic zugravite de un om care a simtit greul vietii si morala crudei nedreptati existentiale pe propria piele, avand astfel un ferm punct de vedere si suficient material cotidian de slefuit pentru a-l transforma in tusa artistica ce inteapa acolo unde constiinta vremurilor da mereu dreptate.Exponentiala si aici, ca si la Dostoievski sau Kafka, forta cu care pana ce scrijeleste foaia de hartie umpland-o cu o realitate pe care ce ramane scris chiar spune o poveste despre amarul si otrava unei vietuiri ce se vede la fel din poate prea multe perechi de ochi harazite sa-mparta acelasi interval temporal, la mii de kilometri distanta, granite de stat si lingvistice, locul comun a atins peste tot. Prefigurand greu cotidian resimtit ferm si luand in derandere tot ce se simte si vede in logica unei utopice bine intentionate si realizabile dorinte de a face din lume un loc mai bun, mai eficient si mai functional in asa fel incat indivizii sa poata fi mai bine serviti de rodul aparatului institutional creat in mod special pentru ca treburile functionaresti de stat sa nu stea si sa consume timp si o gramada de resurse pe banii tuturor, ci sa raspunda acelor imediate nevoi ale cetatenilor corecti si onesti, care-si platesc darile fata de patrie, scrisul lui Strindberg acopera in mantia unei ironii ce-a pornit odata cu Cervantes pe partia epicului romanesc un adevar general valabil si probat de prea multe generatii, anume ca realitatea imediata, cea experimentata de fiecare dintre noi este prea departe de orice-nchipuire a visatorului, sau cu alte cuvinte desi admitem ca orice poate fi perfectibil, societatea umana si convietuirea sociala dupa regulile mereu innoite are tot mai putine sanse de a multumi pe toata lumea, asa dupa cum admitem clar, liber, democratic, ca tot este la moda paradigma asta, ca fiecaruia sa-i vina randul pe deplin meritat la fel ca tuturor, la motive de multumire si bucurie pe fondul coexistentei sociale, nu vorbim aici de realizarile de ordin personal juxtapuse cercului prea mare al influentelor sociale care creand diferentele si hranindu-le prin modul de functionare, impiedica practic iesirea din haul acesta existential secular.Asta pe de o parte, laica sa-i spunem. Cand in joc mai intra si aspectul raportarii vocii auctoriale din textele lui Strindberg la partea clericala, lucrurile stau tot la fel, singura precizare este ca biserica are ca institutie conventional omeneasca ce salasluieste in mentalul colectiv drept puntea spre cele sfinte, oricum mai sus ca cele omenesti de aici de jos. De la diviziunea muncii, a rolurilor, intrebarile existentiale puse cu multa circumcizie intelectual-sarcastica si ironica prefigurand un destin uman apropiat de un implacabil redat expresionist de Marele inchizitor al lui Dostoievski antreneaza aceasta forta centrifuga in felul in care e exprimata buba pastisata in arta, oglinda nestearsa a realitatii, pentru ca-n final taria aplombului s-aduca mai mult centripet, sau fierbere in suc propriu toata aceasta materie slefuita in focul exprimarii literare, ce schimba doar perceptii si mentalitati, nu si crunte nedreptati si realitati odioase ale timpurilor. O carte despre dualismul vietii asa cum e ea, un concept, un perimetru inaccesibil tuturor, cel putin nu cu egala masura si nu in toate unghiurile sau colturile ei, o critica a unui sens al lucrurilor semanat cu forta si puterea abrupta a transformarii lumii ca decor, nu si ca destin ce ramane vie in universala cutie de valori artistice si literare ce nu are nici timp si nici criterii menite a disocia, ci doar de a repera dupa individualitatea si personalitatea sufletului creator teza unicitatii autentice din opera asumata o viata de om.

  • Judith Rich
    2018-11-25 18:56

    This novel features much navel-gazing by earnest artists trying to lead "authentic" lives. I wasn't entirely sure whether Strindberg identified with them or was laughing at them.Read in Norway (close as I could get) as part of my annual 1001 BTRBYD challenge.

  • Polina
    2018-11-17 17:53

    Платон не включва художниците в идеалната си държава- нищожността на изкуството като отражение на отражението, идеите са по-възвишени от сетивното, а художниците се опитват да предадат идеите чрез сетивното, т.е. връщане назад.Всеки от героите, които решава да следва своите убеждения "ги надраства", т.е. принуден е да се върне към лицемерието и удобството на предишния си заможен и удобен живот. Уле се самоубива, тъй като вижда безсмислието, Ренйелм първо е принуден да парадира в театъра с произхода си, а впоследствие се връща в семейството си и се отказва от актьорската кариера, Фалк се връща към предишния си буржоазен живот, като преднамерено се занимава с дреболии и маловажни неща.Комичното- относителността на идеалния свят и приковаността на човека към устоите на обществото, които са утвърдени и с които е израснал, правят службата в полза на принципите почти невъзможна. Героите постоянно са разколебани относно полезността на действията си, почтеността си, стойността си като хора вследствие не само на отношението на останалите, но и на нещата, с които са свикнали да отъждествяват успеха и провала и несъответствието на постъпките им с начина, по който се "излизат на бял свят", т.е. изглеждат.

  • Eric
    2018-12-06 22:47

    The Red Room is a strong social commentary of Sweden in the 1870's that was remarkable in its foreshadowing of Sweden in the 20th century. It was also remarkable in its depiction of the Bohemian nihilism in Sweden that was likewise present throughout Europe. A few quotations that I liked were:1. Genius is the infinite capacity for taking pains.2. In the world outside nations are bellowing with fury against oppression, but in Sweden all we do is to celebrate jubilees.3. All [political] parties have corrupted one another by presents and counter-presents, and now all of them are grey. This reaction will probably end in Socialism. But my rating was mostly based on the fact that while significant from a literary perspective the story itself was on the boring side.

  • Dina Goluza
    2018-12-01 18:07

    Neobično iskustvo s ovom knjigom. Pola sam je pročitala a pola odslušala. To ne bi bio problem da je prevoditelj bio isti. Ali sve u svemu ovo je odlična knjiga. Iako je napisana 1879. godine može se slobodno primjeniti i na današnje društvo. Glavni lik je Arvid Falk, mladi intelektualac koji se ne snalazi najbolje u svijetu prevara, fiktivnih poduzeća, lažnih dobroćinitelja, kvaziintelektualaca.Likovi su blago karikirani. Podjeća me na Branislava Nušića. Jedan od interesantih citata:"U ono vrijeme koje se sada smatra dobrim, iako je bilo za mnoge zapravo veoma loše, izvršeno je velikop otkriće-najveće u stoljeću: da je jeftinije i prijatnije živjeti od tuđeg novca nego od svog vlastitog rada."

  • Marina Helminen
    2018-11-19 16:13

    По скандинавски едновременно сериозна и лека, забавна и тъжна книга. Някъде между трета и четвърта страница знаех, че ще харесам тази история, поместена в Швеция, ХІХ век, а през цялото време неусетно съпоставях с България, ХХІ век. На финала моменти, реплики, картини, звуци и впечатления ме връхлетяха, а през времето на прочит дори за миг не се почувствах изгубена. Едва накрая си дадох сметка колко много тази книга ми е дала.-Защо разбивате всичко, което обичам, защо ми отнемате всички опори?-Изхвърлям бастуните ви, за да проходите ... сам!А беше дете, защото и досега вярваше във всичко - и в истината, и в приказките.

  • David
    2018-11-22 15:54

    Helt okej Stockholmsskildring, med ett digert och underhållande ordförråd. Tillsammans med det gammalsvenska språket blir Strindbergs ordval på ett förunderligt sätt målande och relevanta, även för 2013 års hipsters... I de första kapitlen var handlingen och sidorna svårsmälta, men sedan man vant sig med stilen fångades man upp i 1800-talslunken. Ett plus för hur platser och tidsandan får utrymme och beskrivs. Hög igenkänningsfaktor, även i jämförelse med dagens Sverige. Betyg: En svag 4 av 5. ;)

  • Charlie
    2018-11-26 23:51

    Den här kan ha flugit mig över huvudet. Suputer glider runt i Stockholm och gör sig viktiga över varandra. Alla karaktärer är ganska bittra men dom talar bra. Det är en typ av svenskhet han lyckas fånga när Olle pratar om Sverige och nationalism. Ingen är nöjd eller stolt över något och många har en känsla av att svensk kultur är dålig eller obefintlig. Det återfinns i många av nutidens artister och jag börjar bli trött på budskapet om att Stockholm är kallt och kargt. Olles tal om Sverige är en highlight medan en annan highlight makabert nog är hans självmordsbrev.

  • False
    2018-11-30 21:56

    Over the past few years I've been reading all of Strindberg. It's slow going because: 1) you have to find it translated into English; 2) you have to find an existing copy; and 3) usually that existing copy has to come from some interlibrary loan system and takes time. Then you get the play and it's the usual chewing over childhood trauma, mother blame and misogyny. He made a real mishmash of his marriages, as well. Who will read you in 200 years? Who can say. Strindberg's name pops up within the 100 mark, but WHO really reads him. Are his plays put on anymore?

  • CD
    2018-12-06 18:13

    This may not be the exact version I read in English or Deutsch but it's close enough.Probably my only entry at goodreads for Strindberg as the rest of what I read by this author just, as this, didn't do anything for me. This may have been an early or groundbreaking writing about gatherings of people discussing things in way not previously written about yet it never spoke to me. These disenchanted and rebelliously portrayed provocateur wannabee's just seem to complacent.

  • Eva Hoegberg
    2018-12-06 15:59

    Det är snart 40 år sen jag läste boken, men jag tänker på Kollegiet för utbetalandet av tjänstemännens löner ganska ofta, när jag irriterar mig på statsverkets slöseri med tid och förstånd.

  • Polina
    2018-12-14 23:11

    Похоже немного на русский роман 19-го века, только нет одного какого-то ярко выраженного главного героя. Удивительно ярко созданы образы людей, некоторые - откровенно глупые, до омерзения, другие - непонятно, положительно или отрицательно умные. Крах надежд в коррумпированном зацикленном на чем-то ненастоящем и лживом обществе. Все добрые намерения и искренние побуждения сделать в жизни что-то хорошее упираются в стену людской низости или ленного равнодушия. Противно!

  • Mika Harjula
    2018-12-10 22:59

    Det är svårt att inte tycka om Strindberg. Man vill ju bara ruska om och ge honom en kram. Livet är inte alltid rättvisemärkt, vilket man känner av i Röda rummet, där han förlöjligar det privilegierade klassamhället genom en självbiografisk resa. När man har följt litteraturen, så kan man känna av bitterheten. Han ville så mycket av livet, men envis som har var, vägrade han anamma det sociala hierarkin och istället motsatte han sig det i en form av skrift.

  • sofia
    2018-11-13 17:57

    betydligt enklare läsning i denna samhällsskildring än i "hemsöborna". framförallt de sista 100 sidorna sitter på tänkvärda - (och för mig) - sunda förhållningssätt som är minst lika aktuella idag, men röda rummet blir främst läsvärd på grund av strindbergs talande beskrivningar.[... det var icke dessa tårar som likt ett majregn faller på ett gammalt, dammigt hjärta]